Бобена поезия Вървя по улицата тиха, мръсна, светът около мене е заспал и мисля си, че само ако фъсна, ще се събуди целия квартал... Надига се във мене нежен трепет, фъснята преминава...

Мисля си - какъв идиот бях преди година! И така всяка година.

- Кръстихме синът ни на майка му. - По-точно? - Майк.

- Давай 100 кг. злато, иначе ще те убия. - Не става ли 120? - Става. - Иванке, ставай злато мое… за теб са дошли.

Върви си перничанин и вижда двама араби да тупат един персийски килим: - Кво става ве, пичове, не ще ли да пали?