Заглеждам се днес в колежките си в офиса - прави ми впечатление, че от ден на ден растат неудържимо, предимно диференциално. Седят си пред компютрите, плюскат чипс, Сникърс и бисквитки с количка и се оплакват че
нищо не ядат а непрекъснато пълнеят.
Най обичам да си вдигна ризката, да си стегна пресата и да кажа: “Глей кво стаа а, кво ше кажеш?” и тя почва веднага да циври - “Ама аз не съм закусвала почти, само две банички със средна боза, не съм обядвала и съм качила 11 килограма само този месец“…
Циврят и набиват чипс. За месец изяждат захар, колкото половината износ на Куба. Набиват захар, мазнини и консерванти, от които са постоянно изприщени и с хроничен запек и заради това смучат Активия, поради която пък имат постоянни газове. Очичките им са потънали в лицата като стафидки в козунак.
И все ме питат - кажи как се поддържаш такъв стегнат?
Ми с липосукция, ботокс и хероин - как иначе? Зор видях докато се заразя със СПИН, само и само да съм слабичък. Да не съм луд да пазя диета и да ходя на фитнес три пъти седмично, плюс изкачване на Витоша пеша всяка неделя.
Казвам им - “Хайде да ви водя на Витоша в неделя“, а те: “Ама пеша ли ще ходим?“ Не бе - аз и колегата от вноса ще ви направим столче и ще ви качим на ръце до Бай Кръстьо.
Животът им се състои от чипс, бисквитки, “Море от любов” и “Един срещу всички”. Как пък един път не ми пуснаха разпределение без да го объркат?!? При разговор с тях автоматично започвам да крещя - като кучето на Павлов съм
станал. Като вляза в офиса и подскачат около мен като нервноболни пингвини. Вика ми “Добро утро”, а аз ръмжа “Че кое му е доброто” - и тя се лепи за стената, и не мога да разбера усмихва ли ми се или има тик…
Питат ме: “Кажи каква диета да си направя?“. Викам им - “Ескимоска диета - сурово месо и китова мас - много добре е за стриите и перисталтиката“.
Цепелинът от складовият отчет ме пита: “Защо постоянно ми крещиш, нещо против мен ли имаш?” Не бе пухчето ми, как можа да си го помислиш, ти си ми малкото зайче, крещя ти щото те обичам. ОБИЧАМ ТЕ МА!!!! Как не разбираш?!? Нали заради теб имам към две хиляди лева липси по документи.
Преди колежките ходеха с дънки, после ги зарязаха, защото няма вече техния размер и сега ходят с едни басмени рокли с широки поли - стил “Таборът отива към небето”. Като минат покрай мен все едно съм в магазин за пердета. Скоро ще тръгнат с рокли с долна арматура стил “Мария Антоанета” и тогава ще им монтираме светофарчета между бюрата да се разминават.
Отивам в кухненският бокс да си сглобя едно кафенце и неволно се заслушвам в разговора им. Вече ми е съвестно, че нямам хемороиди. Иначе аз си ги харесвам малките ми мъхчета, даже си фантазирам за тях.
Ето любимата ми фантазия:
Седя в коридора пред стаята, леко запотен предвкусващ удоволствието. Напрегнат съм, но това е напрежение на очакване на нещо красиво. Слушам тихото им жужене - вероятно ми правят складовата наличност (яко сбъркана, естествено). Или по-скоро си коментират снощния Биг Брадър.
Айсикютата им пищят непрекъснато. Аз притварям очи, концентрирам се за да усетя мига в неговата изпълваща цялост - светът около мен замира.
Време е.
Вадя гранатата, дърпам шплента, отварям вратата, хвърлям гранатата в стаята, затварям вратата и клякам в коридора със запушени уши. Екстаз.
Та така си фантазирам аз, петък следобед е, позволено ми е, нали?