Вървяла си Червената шапчица из гората и изведнъж срещу нея гледа върви едно дребно, грозно, джудже влачещо огромен куфар.

- Кво носиш в тоя куфар, бе джудже?

- Диви хуйчета!

- Кво!

- Ти кво, диви хуйчета не си ли виждала?

- Ми не, покажи ми!

Отворило джуджето куфара, а той наистина пълен с хуйчета. Мърдащи.

По любопитствала Шапчицата за какво служат. Джуджето затворило куфара, дръпнало Шапчицата настрани и възпитано й обяснило.

- Като кажеш люляк - то почва да те ебе. Като кажеш круша – спира.

Шапчицата измолила едно хуйче за себе си и подсвирквайки си из гората продължила към баба си. По някое време решила да пробва - люляк - иииии голяма КЕФФФФ, казала КРУША и хуйчето спряло. Люляк-круша-люляк-круша-люляк… и се спънала в един корен и забравила думата за спиране. Ами сега. Върви си тя към баба си ама вече не й е готино и сълзи текат от очите й. Влиза при баба си и от прага вика:

- Бабо кажи ЛЮЛЯЯЯЯК!

Бабата казала "люляк" и на стари години й се натресло нещо дето не е и очаквала. Легнала бабата да мре. Влиза Кумчо Вълчо.

- Бабо ша тъ ЯМ!

- Кажи първо "люляк" и после квот искаш ма прави.

Казал Вълчо думата и му се отяло, хуйчето го почнало здраво. Хукнал той из гората и насреща му Ловецът. Хукнал Вълчо към Ловеца.

- Кажи "люляк" и ме застреляй! Моля ТЕЕЕ!

Ловецът го погледнал учудено, ама казал люляк. Забравил и пушка, и вълк. Ходил като замаян из гората, блъскал се в дърветата и накрая седнал в един поток. Три дена седял там и успял да удави хуйчето. Върви си Ловецът из гората. Всичко го боли. Целият свят му е крив. И к'во да види. Насреща му едно дребно, грозно джудже, влачи един огромен куфар.

- КВО НОСИШ В ТОЯ КУФАР, БЕ ГРОЗНИК, изръмжал Ловецът.

- Ми диви хуйчета.

- Я да видя!

Отворило куфара. Навел се Ловецът и погледнал.

- Я! ЛЮЛЯЦИ!