Вървяла си Червената шапчица из гората и изведнъж срещу нея гледа върви едно дребно, грозно, джудже влачещо огромен куфар.
- Кво носиш в тоя куфар, бе джудже?
- Диви хуйчета!
- Кво!
- Ти кво, диви хуйчета не си ли виждала?
- Ми не, покажи ми!
Отворило джуджето куфара, а той наистина пълен с хуйчета. Мърдащи.
По любопитствала Шапчицата за какво служат. Джуджето затворило куфара, дръпнало Шапчицата настрани и възпитано й обяснило.
- Като кажеш люляк - то почва да те ебе. Като кажеш круша – спира.
Шапчицата измолила едно хуйче за себе си и подсвирквайки си из гората продължила към баба си. По някое време решила да пробва - люляк - иииии голяма КЕФФФФ, казала КРУША и хуйчето спряло. Люляк-круша-люляк-круша-люляк… и се спънала в един корен и забравила думата за спиране. Ами сега. Върви си тя към баба си ама вече не й е готино и сълзи текат от очите й. Влиза при баба си и от прага вика:
- Бабо кажи ЛЮЛЯЯЯЯК!
Бабата казала "люляк" и на стари години й се натресло нещо дето не е и очаквала. Легнала бабата да мре. Влиза Кумчо Вълчо.
- Бабо ша тъ ЯМ!
- Кажи първо "люляк" и после квот искаш ма прави.
Казал Вълчо думата и му се отяло, хуйчето го почнало здраво. Хукнал той из гората и насреща му Ловецът. Хукнал Вълчо към Ловеца.
- Кажи "люляк" и ме застреляй! Моля ТЕЕЕ!
Ловецът го погледнал учудено, ама казал люляк. Забравил и пушка, и вълк. Ходил като замаян из гората, блъскал се в дърветата и накрая седнал в един поток. Три дена седял там и успял да удави хуйчето. Върви си Ловецът из гората. Всичко го боли. Целият свят му е крив. И к'во да види. Насреща му едно дребно, грозно джудже, влачи един огромен куфар.
- КВО НОСИШ В ТОЯ КУФАР, БЕ ГРОЗНИК, изръмжал Ловецът.
- Ми диви хуйчета.
- Я да видя!
Отворило куфара. Навел се Ловецът и погледнал.
- Я! ЛЮЛЯЦИ!