Стяга се Пешо за лов, събота сутрин. Жена му седи до него, и пристъпва от крак на крак.
- Аре беее, земи ме поне един път на тоя ваш легендарен лов.
- Стига ма, троснал се Пешо - т'ва мъжка работа. Там гърмим, тичаме из шубраците, не стаа ся…
- Аре бееее, един път поне - тросна се жена му.
Пешо като видял, че жена му лесно няма да се даде и казал да се оправя и да идва.
Стигнали и Пешо казал на жена си:
- Ся! Ей ти пушка, седиш тука в шубрака и дебнеш елена! Като го видиш - гърмиш, и отиваш до него с пушката, да не дойде някой да го открадне. Ние с момчетата ще дойдем. Айде наслука!
И, разбира се, се забил с тайфата в кръчмата, яли пили… ала бала. По едно време, вече се мръквало, се чул мощен изстрел. Пешо се плеснал по челото - малеееееее, забравихме жената. Затичали се цялата дружина, и к'во да видят - Пешовица седи край някакво животно, насочила пушката към човек, който тича около нея в кръг.
- Не се доближавай до елена, момченцееее! Мой си е! - крещи обезумялата Пешовица, адреналинно радвайки се на улова си.
- Добре бе жена, нека си е твой елена. Дай само седлото да му сваля…