О, Windows!
Три дена храбро инсталирах.
Трих, слагах, регистрирах.
Не тръгваш и не тръгваш сам,
показваш само син екран.
Първо ми съсипваш FAT,
преминавам през format,
но не стига таз беля,
нов дял трябва да ти заделя.

Хоп, пак не се получи
работата се закучи,
драйвер някакъв незнаен,
искаш в цикъл най-безкраен.

С Wizardа отново споря,
но не мога да го сборя.
Нямам Plug And Play модем,
разбери го бе, кретен!

Изнервям се, та чак треперя.
CD-то искам да намеря,
та да тръгнеш най-подир,
а не под DOS да пиша Dir.

Уж тръгна, пуснах Service Pack,
О, не - ще инстарирам пак!
Най-после посред нощ,
използвах софтуера лош.

На сутринта от шлаката изрових,
процесор спечен и пророних:
Да бе мирно си седяло,
не би от Setup умряло.

Излязох с приятелки, но стана весело и въобще не погледнах за часа. Мъжът ми нито се обади, нито прати гневен SMS, нито писа на Viber, нито на Messenger, нито ме потърси в Skype, че като се притесних...

Facebook е като хладилник - знаеш, че в него няма нищо, но продължаваш да го проверяваш на всеки 5 минути...

IT съпорта:
- Имате ли някакви отворени прозорци в момента?
Клиента:
- Луди ли сте? Минус десет градуса е навън...

А пък една друга учителка казала на едно друго момченце: - Ти защо си написал “къшта”? Я излез на дъската и напиши думата двайсет пъти както трябва, за да я запомниш за цял живот! След минутка учи...

Понякога в киното ми се иска да мръдна мишката, за да разбера колко остава до края.