Излязъл веднъж султанът с гемията си на риболов в един залив. Поотегчил се, че взел да съзерцава брега с една далекогледна тръба. Гледа на една плоска скала - клекнал бедният рибар Иванчо, извадил си дългия атрибут и се опитва да го огъне и сам да си го сложи. Ама пуста природа, не става...
- Доведете го този серсемин веднага, бе! - заповядал той на стражите.
- Какво се опитваш да направиш, бе серсемин? - попитал султанът Иванчо, когато го довели.
- Султан ефенди, когото съм оправил в това царство, човек стана. Само аз си останах един беден рибар, та рекох сам да се оправя - и аз да вържа малко двата края...
- Хм... Че кого толкоз си оправил в моето царство, та човек е станал? - заинтересувал се султанът.
- Ами, кого... Е, твоите везири, например - всичките.
- Не думай, бе! Ще ви направя една очна ставка и, ако ме лъжеш, главата ти сека на място, да знаеш!- заканил се султанът.
- Абе, султан ефенди, кой ще си признае такава работа! - рекъл Иванчо.
- Ти за това не бери грижа, зная аз как да попитам, че да разбера истината.
- Ами ако излезе верно? - попитал Иванчо.
- Ако излезе верно... ще ги накарам всеки от тях да ти даде по една торба със злато - обещал султанът.
Строил той на другия ден в една редица везирите в султанския дворец и извикал на стражите да въведат Иванчо.
- Познавате ли този човек? - обърнал се той към везирите.
Те погледнали към Иванчо и навели глави:
- Вай, вай, аллах, аллах...
- Ясно-о-о! - отсякъл султанът. - Сега всеки от вас да даде на този човек по една торба със злато!
Слиза Иванчо по стълбите от палата, носи тежкия чувал със злато и краката му се огъват под голямата тежест, а той си мърмори:
- Брей-и-и, какво стана!... Хем само си го допрях...