Излязъл веднъж султанът с гемията си на риболов в един залив. Поотегчил се, че взел да съзерцава брега с една далекогледна тръба. Гледа на една плоска скала - клекнал бедният рибар Иванчо, извадил си дългия атрибут и се опитва да го огъне и сам да си го сложи. Ама пуста природа, не става...

- Доведете го този серсемин веднага, бе! - заповядал той на стражите.

- Какво се опитваш да направиш, бе серсемин? - попитал султанът Иванчо, когато го довели.

- Султан ефенди, когото съм оправил в това царство, човек стана. Само аз си останах един беден рибар, та рекох сам да се оправя - и аз да вържа малко двата края...

- Хм... Че кого толкоз си оправил в моето царство, та човек е станал? - заинтересувал се султанът.

- Ами, кого... Е, твоите везири, например - всичките.

- Не думай, бе! Ще ви направя една очна ставка и, ако ме лъжеш, главата ти сека на място, да знаеш!- заканил се султанът.

- Абе, султан ефенди, кой ще си признае такава работа! - рекъл Иванчо.

- Ти за това не бери грижа, зная аз как да попитам, че да разбера истината.

- Ами ако излезе верно? - попитал Иванчо.

- Ако излезе верно... ще ги накарам всеки от тях да ти даде по една торба със злато - обещал султанът.

Строил той на другия ден в една редица везирите в султанския дворец и извикал на стражите да въведат Иванчо.

- Познавате ли този човек? - обърнал се той към везирите.

Те погледнали към Иванчо и навели глави:

- Вай, вай, аллах, аллах...

- Ясно-о-о! - отсякъл султанът. - Сега всеки от вас да даде на този човек по една торба със злато!

Слиза Иванчо по стълбите от палата, носи тежкия чувал със злато и краката му се огъват под голямата тежест, а той си мърмори:

- Брей-и-и, какво стана!... Хем само си го допрях...