Червената шапчица, Жорж Луис Юисманс
Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв - тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала безумна ярост, която ме превръщаше в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят - червеният.
Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под кинжала ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.
Отстъпих залитайки крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.
Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори, а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:
- Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?