Имало в едно село една мома. От всички моми в околията тя била най-хубава. Красива като роза, нежна като кокиче. Чиста като сълза. Ама колкото била хубава толкова била и проста. Не можела две думи на кръст да върже, да не говорим да състави цяло изречение. Глупава, глупава, просто няма толкова тъп човек в целия свят.

Дошло време да я женят, харесал я някакъв момък от съседното село и поискал да се срещне с нея. Тогава майката на момата и казала:

"Дъще, когато дойдат да те видят бъдещите сватове, дума да не си проронила, че няма да те вземат. Само аз ще говоря!"

Дъщерята се съгласила и в уречения ден дошъл бъдещият съпруг с майка си и баща си.

Майката на момата дълго и нашироко разказвала. Говорела и говорела.

Накрая момъкът казал:

"Е, нека да оставим и момичето да каже нещо."

Момичето погледнало към тях и рекла:

"Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ.. чи вий по кой път минахти? Пу долния или пу горния?"

"По долния, защо?" - попитал момъкът

"Щоту на горния има едно голямо лайно, дето аз го изсраф!"