"
Червената Шапчица, Стивън Кинг
…Червената Шапчица влезе в къщичката на баба си. Във въздуха витаеше някаква странна, смътно позната миризма, примесена с обичайните аромати на бабината кухня и тази на десетината снопчета изсъхнали горски треви, висящи под една греда на тавана вляво. Една оса мързеливо се носеше между прозореца и най-близкото от тях, осветено от лъчите на залязващото слънце, преминаващи между полуспуснатите жалузи на западния прозорец и леглото, където лежеше баба й.
- Ела тук, дете мое! - думите я стреснаха и тя подскочи - кошничката с пилето я удари болезнено под натъртеното коляно.
Гласът на баба й бе дрезгав и излизаше изпод зеленото одеало на тласъци. Шапчицата направи три плахи стъпки в посока на спазматичното хъркане, заместващо сега познатия й тих глас на старата жена. После се престраши и погледна надолу и над ръба на зеленикавото покривало, отпуснато в равномерни гънки, подобно на погребален саван. За малко да извика, но навреме се сдържа и вдигна длан до устните си. Очите й се уголемиха, нещо се надигна в гърлото й и тя захапа показалеца си до кръв.
- Бабо, какво е станало с ушите ти? - изкрещя накрая тя.
- Не викай така, моля те! - хъхренето се разнесе отново и нова вълна от познатата, сладникава миризма се разнесе над леглото. - Сега чувам много по-добре и…
- …и с ръцете ти?
- …артритът ми изчезна и мога да те прегър…
- …и зъбите ти не са същите!
Зъбите наистина не бяха същите. Сега в устата на бабата се намираха поне три реда блестящи остриета, които като че се движеха от само себе си, в бавен, влудяващ, хипнотизиращ ритъм, от който Червената Шапчица не можеше да откъсне очи. Тя усети, че прави нова крачка напред и последното нещо, което видя преди да политне към тунела на отворилото се пред нея гърло бе как изпод одеалото за момент се мярна абсурдно реална, покрита с посивяла козина вълча опашка…
…Червената Шапчица влезе в къщичката на баба си. Във въздуха витаеше някаква странна, смътно позната миризма, примесена с обичайните аромати на бабината кухня и тази на десетината снопчета изсъхнали горски треви, висящи под една греда на тавана вляво. Една оса мързеливо се носеше между прозореца и най-близкото от тях, осветено от лъчите на залязващото слънце, преминаващи между полуспуснатите жалузи на западния прозорец и леглото, където лежеше баба й.
- Ела тук, дете мое! - думите я стреснаха и тя подскочи - кошничката с пилето я удари болезнено под натъртеното коляно.
Гласът на баба й бе дрезгав и излизаше изпод зеленото одеало на тласъци. Шапчицата направи три плахи стъпки в посока на спазматичното хъркане, заместващо сега познатия й тих глас на старата жена. После се престраши и погледна надолу и над ръба на зеленикавото покривало, отпуснато в равномерни гънки, подобно на погребален саван. За малко да извика, но навреме се сдържа и вдигна длан до устните си. Очите й се уголемиха, нещо се надигна в гърлото й и тя захапа показалеца си до кръв.
- Бабо, какво е станало с ушите ти? - изкрещя накрая тя.
- Не викай така, моля те! - хъхренето се разнесе отново и нова вълна от познатата, сладникава миризма се разнесе над леглото. - Сега чувам много по-добре и…
- …и с ръцете ти?
- …артритът ми изчезна и мога да те прегър…
- …и зъбите ти не са същите!
Зъбите наистина не бяха същите. Сега в устата на бабата се намираха поне три реда блестящи остриета, които като че се движеха от само себе си, в бавен, влудяващ, хипнотизиращ ритъм, от който Червената Шапчица не можеше да откъсне очи. Тя усети, че прави нова крачка напред и последното нещо, което видя преди да политне към тунела на отворилото се пред нея гърло бе как изпод одеалото за момент се мярна абсурдно реална, покрита с посивяла козина вълча опашка…
122 прегледа