Бобена поезия



Вървя по улицата тиха, мръсна,

светът около мене е заспал

и мисля си, че само ако фъсна,

ще се събуди целия квартал...



Надига се във мене нежен трепет,

фъснята преминава във пръдня

и всичко живо мога да изтрепя,

ако я пусна аз на свобода!



О, боб! Защо те ядох снощи?!

Сега изпълнен съм със твоя газ

и той надува тялото ми в пристъп мощен

и не издържам вече аз...



Салют! Експлозия разцепи мрака.

Заря изригна в нощната тъма -

сякаш цистерна имах между двата крака,

избухнала със мощна миризма.



Във този миг разтресе се земята;

стени и сгради падаха със вой;

прощална песен пееха стъклата

и сипеха се долу във порой...



О, ужас! Сякаш в Хирошима

попаднал бях незнайно откъде...

Безсилна ще е даже мойта рима

да преразкаже що око виде...



Трагедията беше нечовешка -

децата плачат, майките пищят...

В прегръдката си ледено-мъртвешка

за вечен сън притиска ги нощта.



Аз гледах вцепенен, недоумявах,

реалност ли е, сън ли е това?

Как цялата трагедия направих

с една-едничка... бобена пръдня...